Не си ме родила от извор да пия
Не си ме родила от извор да пия,
от медено утро нектар да събирам,
във нечия пролет - напъпила вишна,
във нечий живот да съм сетна любима.
На горски поток тишината си мия,
очите се взират в гората отсреща,
желязна душа във гръдта си съм скрила,
сватбари със бъклица няма да срещна.
За мен прекипяло е дяволско вино -
главата да мъти, нозе да слабеят,
за всяка целувка да имам присъда,
за всяка любов да напиша жалейка.
Не си ме родила във къща със здравец,
лицето ми вечно е скрито под було,
копая на двора земята корава
и гледам как стъпвам в хорото си щуро.
А вечер, когато завият вълчици,
пендарите слагам, косите разпускам.
Не си ме родила за черна вдовица,
над гроб полудяла в несвяст да се люшкам.
Ще пия до дъно, насън ще се женя -
вълчицата сива кума ще ми стане.
Навярно с любов тази нощ ще зачена,
навярно със утрото пак ще угасна.
За мен няма орис, земята нехае
дали във гръдта ми виелица вие.
В поле изгоряло наричам те щастие,
моя сетна любов самодивска.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
