Ще носиш ли ти мъката? На крилата на вятъра нежен понесена,
ще търпиш ли ти болката, насън в тъмата дето е оплетена?
Ще обичаш ли? При все че все по-трудно ще да става вече…
Ще повярваш ли – та моите думи са на пътник, идещ отдалече!

Не мож’ търпя, тя твойта светла мощ с мечти е окрилена,
ти търсиш вятъра, а мен облива ме с печал дъжда.
Сега ти казваш, че във всекиго се крие тишината,
на утрото едва пробудена, на падащите капки красотата.

Не е така, ти знай… наивен си, но чувства лоши в тебе няма.
Не е така, познай кое бушува в мене – радостта или тъмата?
Че всичките от тихичкия ромол на дъжда душите крият,
те толкоз крехки са и търсят в кого нежни пръсти те да впият.

Да те изсмучат цял, да те погълнат и изплюят най-подир,
о, не погубвай мойта тишина със думи слепи, глухи!
Защо така и твоето „обичам те” заглъхна, без дори да изпищи,
зора лилавочерна крясъците във призмата на времето разчупи.

И аз съм чедо на тъгата, затуй недей да плачеш ти на мойто рамо.
С вопъл далновиден да отричаш всичко мило и познато…
Не се мери със мен, на вятъра върху крилата аз пътувам.
В тъга печална мойта радост се измерва, а ти потъваш в заблуда.