Не те познавам, а ужасно ми се иска да чуя твоя глас поне.
Уви! Разбрах, че не ми стиска и мълча пред теб като дете.

Погледнеш ли ме удря ток и питам се - дали не полудявам?
Не може то да е любов, та аз дори не те познавам!

Орисията ми е такава да идвам за да те погледам, а
после пълна със тъга хващам влака за дома.

Следват дни и седмици в(ъв) мисли за това момче,
което в(ъв) ума ми влезе и не спира да краде.

Искам да ти кажа нещо... куп неща да споделя...

да те прегърна и да тръгнем двама с тебе за ръка...

Но страха във мен надвива и остава ми това

да почакам още малко, за да погледам пак!

(Нямам дарбата и усета да пиша,но това имах нужда да го споделя. Става въпрос за момче, в което се влюбих преди година,но нямам смелост да направя нещо повече.Той отключи всичкия срам, който липсваше в мен за 21 год... ) ;)