Не те познавам, но точно аз
Не те познавам, облако разрошен.
Изваял те е вятърът до рядкост.
Като дъжда си плътен и възможен,
и хвърляш сянка, там където трябва.
Таиш ли тъжни, неразбрани мисли?
Такива, от които се страхуваш...
Прилича ли животът ти на риба,
която през небето гордо плува?
В короните на стройните дървета
заспиваш ли с умората покóрен,
докато някой в горската аптека
забърква ти невиждана отрова?
Онези, дето чакат насред нивите,
класът да се повдигне и налее,
видя ли как те стрелят приживе,
молитвите за дъжд докато пеят?
Сега е рано. Пролетта е ранна...
и слънцето все още им е скъпо.
Та затова съвсем не ти се радват.
Чумерят се, чадърите помъкнали.
Аз в твоята меняща се прозрачност,
дори през дъждовете те разбирам.
Приличаме си много, не е странно,
че точно аз ти давам път и име.
