Не ти го пожелавам, но може и теб да застигне...
Не ти го пожелавам, но може и теб да застигне...
Когато задуха от север насрещният вятър
и дръзко нахлуе в света ти – подреден и прилежен,
и рязко разлюлее под твоите крачки земята...
когато усещаш, че губиш последна надежда,
че страшният вятър след бурята кротко ще стихне...
Не ти го пожелавам, но може и теб да застигне...
Когато обръщаш се себе си сам да откриеш,
когато не срещаш от никъде чуждо разбиране,
когато не можеш тъгата си вече да свиеш,
изпуснал момента за „двама” за „дом” за „завиване”
и глас от вина като страшен вулкан в теб изригне...
Не ти го пожелавам, но може и теб да застигне...
Когато след време сиви струи прошарят косите ти,
когато дланта ти претръпнала търси обител,
когато завее като сняг самотата в очите ти
и истинска ревност и обич към спомен изпиташ,
тогава спомни си човека, който с плам те обикна...
Тогава спомни си човека, който вдигна към тебе мостове,
с наранени ръце, който камък по камък градеше
път до твоят живот. Колко тежко за него било е,
сред обраслите в тръни, любовта му четворно растеше...
Той не вярваше някак, че такъв си, какъвто те знаят,
и копаеше път със ръце и със устни застинали,
тежък камък оказа се, по-тежък от тези във Плая,
в тръни пътя към теб се изгуби... после и в... минало.
Не ти го пожелавам, но може и теб да застигне...
Когато някога чуеш гласа ми в трамвая през рамо
и обърнеш се плахо, а аз в бързина те отмина
и до мен гласовит малчуган да нарича ме „мамо”.
Да узнаеш така, че принудена без тебе свикнах,
ала друга така запомни, че не ще те обикне!
© Ирина All rights reserved.
Прекрасно, Ире! Свалям ти шапка, т.е. прекланям се пред теб и таланта ти!
