Какво усетих в теб, не знам.

А отсетне колко често ще се питам...

Мисълта ми все към теб ще броди, знам.

И знам, че често ще полита и ще спира.

Някога мечтите ти дали ще стигне тя?

Тъй често ми се иска да ги прекося.

И ще докосне ли със своята благородна сълза

твоята смразяваща, забързана съдба?

Защо се мъча да описвам този плам,

когато знам, че безнадеждността сама,

едва-едва, крепи го с ледените си

чупливи пръсти, оковани от страха?

От теб до мен е пътят дълъг и трънлив?

Не, това е само жалкото ми оправдание.

Защото се страхувам по него да поема

и да се срещна с теб във целия ти блясък.

Преди  не виждах красота в пустошта.

А има я. И даже зрима е за мен сега.

Към теб лудо ме пришпорват всички сетива,

а разумът поражда пак у мен тъга.

Усещам те, че в чудо ти живееш,

или поне, в това да вярвам ме заставяш.

Усещам, че вилнееш бурно в тишината

докато се питам - всъщност сам ли си

                                           във тъмнината?