Не, това е само жалкото ми оправдание
Какво усетих в теб, не знам.
А отсетне колко често ще се питам...
Мисълта ми все към теб ще броди, знам.
И знам, че често ще полита и ще спира.
Някога мечтите ти дали ще стигне тя?
Тъй често ми се иска да ги прекося.
И ще докосне ли със своята благородна сълза
твоята смразяваща, забързана съдба?
Защо се мъча да описвам този плам,
когато знам, че безнадеждността сама,
едва-едва, крепи го с ледените си
чупливи пръсти, оковани от страха?
От теб до мен е пътят дълъг и трънлив?
Не, това е само жалкото ми оправдание.
Защото се страхувам по него да поема
и да се срещна с теб във целия ти блясък.
Преди не виждах красота в пустошта.
А има я. И даже зрима е за мен сега.
Към теб лудо ме пришпорват всички сетива,
а разумът поражда пак у мен тъга.
Усещам те, че в чудо ти живееш,
или поне, в това да вярвам ме заставяш.
Усещам, че вилнееш бурно в тишината
докато се питам - всъщност сам ли си
във тъмнината?
© Цвет All rights reserved.
Радвам се... Благодаря ти, че се отби. 
