Не вярвам вече в есента
Не вярвам вече в есента
в пътят на всеки лист от нея вярвам,
в неговото раждане, в смъртта
и после отначало всичко как започва.
Не вярвам вече във дъжда,
който измивал, казват, от очите печал.
Той на Небето е - от сълзите - Сълза,
но на земята превръща се в кал.
Не вярвам вече в потъмнялото сребро
и в старото злато на кръстовете също.
Неумолимо времето покрива ги с добро,
но на хората едни и същи са очите.
Не вярвам вече в покорството на есента,
в миговете нейни, безпощадни вярвам.
Сам всеки лист е до смъртта
и сам в калта си всеки ляга.
А земята е пъстра с всеки от тях,
сякаш сто разноцветни дъги са умрели.
… ако всяка една заслужава си кръст,
всеки от нас къде ли ще легне...
© Анахид Демирова All rights reserved.
Не беше тоз въпроса, ама карай..
