Не вярваш на моите думи
Боли ме! Не вярваш на моите думи
в леглото на съмване. И вечер, и нощем
на моите лични думи не вярваш!
Не! Всъщност ми имаш доверие,
но не и когато ти кажа колко си хубава,
не и когато се врека във очите ти,
когато заровя лице във косите ти
и дишам дълбоко, както дишат на село
децата в поле от цъфнал трендафил.
Боли ме, защото ми вярваш тъй много,
но не и когато ти кажа „Аз твой съм!”,
или „Толкова много обичам те”!
Боли ме! Ти преди си била наранявана,
ти преди си била нечия вещ.
Оттогава все такава се помниш
и не даваш на никой да те зове по-различна.
Сърцето ти рана е! Рана от спомени!
И, мила, аз пробвах да ги изтрия с усмивки,
опитвах с целувки, опитвах с цветя,
опитвах дори с обещания искрени,
с какво ли не пробвах да те съживя.
Ала пак ме боли! Защото не вярваш
на моите думи в леглото
и вечер, и нощем, и дори на разсъмване.
(а мъжът никога в леглото не лъжеше).
Но въпреки всичко
ти все тъй твърдоглаво не вярваш. Боли ме!
И диво намразвам ръцете си…
Защото си мисля, че вината е в мен!
Защото не знам какво да направя,
защото е тежко, когато любимият
е спрял да вярва в любовта и в сърцето си…
И боли ме все по-силно! Боли ме за двама.
Но по-силно боли ме,
че не вярваш самата,
не вярваш самата ти в себе си…
© Александър Тодоров All rights reserved.
