Толкова сива и толкова силна
е сградата на моя живот.
О, радост и мъка обилна,
виж долу стадо народ.
Не зная да чакам ли или да полетя,
не зная да скачам ли, не зная кога.
Долу радост веселия, няма ме мен,
горе е болка и аз отегчен.
Отдолу песен с възхвала псува по мен.
А аз й се радвам, аз - първи кретен.
Няма да скоча, нека те ме погубят!
Аз жив ще остана, но пак ме боли.
Аз глух ще остана за тез псувни.
© Ивайло Граматиков All rights reserved.
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
