Небесата ми крият незнайни посоки
Казват – ето, от бързане плод не износи,
как не спря и не стихна, не се умори?
Как един не попита ме: Как си? С кого си?
За самотния полет завиждат дори.
И така е понеже от сън като стана
на водата разказвам къде съм била,
и заклевам я трижди, да бъде мълчана,
девет пъти изпирам ги свойте крила.
То да кажем едва ли и мирно е спало
непокорството, дето прераства в инат...
Сутрин аз съм усмивка, облечена в бяло,
от обиди и хули крила ми растат.
Небесата ми крият незнайни посоки,
имам свой свят невидим. Над тях или под...
И в душата – куп рани, и язви жестоки,
в тях кълни и се ражда нов стих, нов живот.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
