Небесна мимикрия
Какво ли крие пак небето?
Ту слънчевото утро е намусено,
ту залезния ден не ни напуска...
Какво ни казва пак небето?
Сватбите са повече нарядко.
И щъркелите бебета не носят.
Облаците си разпасват пояса
и наглухо мълниите святкат.
И кучетата вият, но не лаят
под лунното небе, срещу звездите:
в безгрижие стопаните, не питат
и не искат да узнаят за края!
Мълчи небето. Само тишината
събира слитъците на съня ни...
Щом някой ден небето се продъни--
ще спре да ражда бъдното жената.
Нека да отложим за малко времето,
което ни въвежда в безпорядък.
Да приемем земния подарък;
нали хлебен залък сме на Бог от семето.
© Стойчо Станев All rights reserved.
