Небесно пречистване
А тинята в канавката е гъста
и ненаситна, хищна, и всеядна.
Щом потопи човек, дори и пръста,
овалва го калта и му се гади
от него, всичко живо, и напразно
си търси думи цветни да го стоплят.
Най-малка драскотина вече дразни
и яма става всеки дребен вопъл.
А тинята, душата овладяла,
се прави на господстваща царкиня.
Душата стърже черното до бяло,
а все остава в страшната си тиня.
Но паднала сълза зазижда мрака,
калта като попарена се мята.
Душата Бога да се върне чака,
а тя при Бог се връща в необята
от вяра, от любов и от надежда,
от звездно естество и земна кожа,
сълзи плетат ѝ белите одежди,
да литне към звездите е възможно,
от прошката небесна засияла,
на себе си простила и ранима,
се носи като гълъбица бяла
в простраствата, и зрими, и незрими.
Докоснала звездите, ще запали
фенера си, до вчера непрозрачен,
а днес е чист – блести златисто-ален,
искри в любов, с любов към Бога крачи.
© Милена Френкева All rights reserved.
