Небета седем... Ще те търся там...
Душата си превърнала в куплети,
изплаканото пишех все през смях
и всяка дума в болката засвети –
звездица в тези нощи, що не спах.
И всички дни - назаем сякаш взети,
разпъваха ме, за какъв ли грях?
А нощем, все по другите планети,
теб търсех... затова и оживях.
И гледаха ме людете с насмешка:
Поредна луда и познат рефрен.
Съдбата, като канара бе тежка,
но кръстът ми по мяра бе скроен.
Фиаско, после полет... Проба, грешка,
но знаех – търся тебе, а ти – мен.
Сърцето – птица, любовта – човешка,
денят – окови, а нощта ми – ден.
От камъните хврълени по мене
дали да вдигна кула или храм?
Къде да спра след дългото летене?
Светът за двама тесен е за сам.
Човекът знам, че за любов роден е,
но крие се зад грях, вина и срам...
А смъртен е. Къде ли ще се дене?
Небета седем... Ще те търся там...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
и не ми се слиза...
