Небето като болест
И заваля, внезапно заваля.
С почукване нахално по перваза
небето като болест натежа,
усмивките на взора да накаже.
Не виждаш нищо – плътна пелена.
Чудовище се крие под кревата.
Завиваш се нагърчен през глава
и упорито криеш си краката.
Прииждат на талази страхове.
Изметната, прогнила е вратата
и скърца като детското сърце,
което в теб се дави със водата.
Най-силен звук е майчиният глас,
стените от печал, когато рони.
И в самотата – сякаш след война,
отвъдното е бавно съхнещ корен.
Виж, призрачна умората ще спи -
свита сянка в изтънели дрипи.
Малък свят, но нещо го крепи,
дойде ли апокалипсис.
