Нечовешко
В един прекрасен величествен замък,
далече някъде в чужда страна,
раздухваше вятърът пламък,
изгаряше рани и ги късаше една по една...
Дъжд дълбаеше лицето на стените,
разливаха се мътни,черни реки,
отчаяни викове замръзваха в молитви
и разкъсваха изкривени от ужас усти.
Протегнати длани, последни думи, тежки като олово...
Таз любов ли е, която ви създаде?
А днес отнема, руши, горчи като отрова,
кой така съдбовно на пътя ви застана?
В далечна страна нея заточи!
Него рани, до гроб го беляза!
С нечовешки пръст някой ги посочи,
нечовешко е, непростимо, не се забравя.
© Силвия Илиева All rights reserved.
