Недовършена
Китара съм. Електрическа.
В непохватен танц ме въвличат учащи се пръсти.
Звуча ужасно. Готически.
Още малко и ще умра. Но дали ще възкръсна.
А съм песен. Дори плача.
И със струни поезия пиша, без да ползвам слова.
Сега не пея. Сега грача.
Над настръхнали жици се радва момчешка глава.
Той не знае. Опитва се.
Милва, дърпа, натиска, влече във проби и грешки.
Аз крещя. Разбира се.
С вик се раждал дори и животът човешки.
Изнемогвам. Нещо се скъса.
Отегчен от повредата, малкият ме захвърля встрани.
Неразбиращ. В игра къса
ме остави без дарба да пея и плача… Почти.
© Люсил All rights reserved.
