Неизбежно
Поле, поле, поле...
Дърво, дърво, дърво...
Редуват се под сивото небе
пейзажите през мътното стъкло.
А планините във далечината
със заснежените си бели върхове,
неподвижно сгушени в мъглата,
дремят покрай черното шосе.
Шосе неравно, пълно със завои,
криволичещо във мрака на дъждовната мъгла.
И сякаш усещайки наближилия порой,
поправяше си път през студените поля.
Бързо, припряно, безсмислено дори,
бягаше от безмилостния леден дъжд,
криеше се зад високи планини,
без посока не веднъж.
Но пътят стигна своя край,
облаците настигнаха го в пропастта,
порой изля се... и си тръгна, май,
но взе със себе си и радостта...
© Хрис All rights reserved.
Браво! И успех за напред! 
