Ще има пак след мене дъжд, луна, зора.
Той, Раят, е измислен дар за всички смъртни.
Животът е безкрайно дълга самота,
стаена тихо в болния ни кътник.
Боли ни не самотното и бездиханно време,
болят минутите с човеци, дегизирани на други.
И знам, че днес пръстта копнее да зачене с мене,
но аз не бързам още да заспя в утробата ù груба,
защото пак след мен ще има дъжд, луна, зора...
Та ние с първия си вик сме на тревата верен спътник.
Преглъщам бавно клисавия резен самота,
за да лекувам живия си още кътник.