Нежносиня умора
Във яркосиньо е пак обагрена
и свети призрачно нощната луна.
И чудя се дали сега неканена
ще дойдеш до мене ти сама?
Да приседнеш кротко, тук, невинно
на пейката с олющена боя,
отразила светлината светлосиня,
тъмнината гонейки в нощта.
И ще споделиш навярно и за кратко
за поредната ти болка и тъга...
И ще слушам тихичко и сладко,
вперил поглед в синята луна.
Ала ти отново няма да усетиш,
залисана във своя монолог,
как душата ми е посиняла в клещи
и с табелка „тъмно като в рог”...
А ще продължиш да лееш кротко
фалшивите сълзи на своя син живот.
И слушателя си да оплиташ ловко
в скрижалите на мраморен кивот.
И след тихо „Лека нощ!” ще ме оставиш
отново сам под синята луна,
за срещата ни даже ще забравиш...
... до следващата утре вечерта!
А аз ще си говоря тихо с мойта мъка
и със никой за това не ще да споделим...
И ще продължа, стоейки тука,
душата си да давя в абсент син...!
© Христо Стоянов All rights reserved.
