Надеждата в пролетните пъпки,

неразпукнати очаквания есенни,

а лятото със своите си постъпки –

екзалтира настроения смесени.

Пролетта била със сънливо лице,

лятната свобода да не ти я взимам,

ще дочака пожълтялото ми сърце

да бъде твоята кристална зима.

И птиците с последната си песен

пеят за старостта и на тази година,

щом няма да съм в жълтата ти есен –

нека бъда твоята побеляла зима.

Есента може нарочно да се бави,

но зимата винаги е била неизбежна –

листопадът не трябва да забрави,

че най-отгоре е покривката снежна.

Надежда винаги трябва да има!...

ето защо – нека бъдем нечия зима!