Немият палач
В театъра на дните лицемерни,
където всеки носи своя грим.
Върви Палач във мрака достолепен,
безмълвено хладен, сякаш тъмен мим.
Той гледа безпристрастно и сурово,
делата в пъстрата им суета.
За него няма тука старо - ново,
един закон е писан, на Смъртта.
Живот градил си вплетен от измами,
от чужди сълзи вдигнал си дворци.
Със златни нишки крил си своите драми
и в пищност си живял до старини.
Или живял си в бедност и смирение,
познал си тежестта на своя труд.
За теб светът е тъжно ежедневие,
изпълнен с болка, с присмех и със студ.
Богатият се моли, обещава,
предлага всичко в сетния си час.
Но тя ръката с присмех отминава,
не я подкупва никой земен глас.
Не носи тя съчувствие, утеха.
Не слуша плач, ни клетва, ни протест.
Със точност определя своя преход,
маркира тя финалния си жест.
И падат маски, титли, имена.
Те нямат власт пред нейните закони.
Смъртта не пита, идва тя в нощта,
не спазва тя съчувствия, канони.
Тя пише с мрак последния ни стих,
разкрива тайни, рани в съвестта.
И всичко земно става минал щтрих,
пред вечната усмивка на Смъртта.
© Бончо Бончев All rights reserved. ✍️ No AI Used
