Немилостиво
На Мария Вергова
В житейски плитчини глава не сврял,
пригалих бос озъбените туфи
и със венец от миди и корал
морето взе за мен, че се натруфи.
На роклята си синя изведнъж
то крайчеца повдигна ловко с пръсти:
брегът бе с цвят на прегоряла ръж,
чадърите - заплели мигли гъсти.
Доде лежах, дваж по-опитомен,
от слънчевото зайче в късна есен,
вълните се надвесиха над мен
и моя девствен смях една отнесе.
Вдън амфори заглъхна всеки звук
и тишина сред рифовете никне.
А аз превеждам, както никой друг,
на рибите немилостив езика...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
