Ненаучен да моли...
Той е тъмен, самотник.
Все тъй непогазен...
Като вятър сиротен.
Домът му е празен...
Той е синя стомана.
Калена във огън,
той е живата рана,
без която не мога...
Той е тънка тетива,
разпънала лъка...
Той така си отива...
- ражда го... мъка...
Той е блед мълчаливец,
целият - воля...
не е вино... а кисел резливец,
ненаучен да моли...
Той гръб все обръща,
гръб на съдбата...
Назад не се връща,
назад... при едната,
която го чака...
И се моли... и плака...
Да отпочине на скута й
след дългото лутане...
След дългото лутане...
Той е такъв... без пътека...
Така Непокорен.. .
Но той е човекът...
Един самотник без корен...
Той горчи, така й горчи...
Той просто е кръст...
Той не свежда очи,
а я гази... като черната пръст...
© Евкалипт All rights reserved.
