Ненавист
Тя ми е майка, прие ме с принуда.
Поглежда ме строга с очи от простуда.
Потайно и бързо замахва с ръка.
Ненавист налива в моята съдба!
Нали съм ѝ чужда, навеждам глава,
разбирайки нейните тежки слова.
Детето, което в мен се стаило,
проклина нейното второ венчило!
Тя, мама, е нейде далече, незрима.
Дори и от там не би позволила
ненавист да връщам на тази жена,
която ме храни до своите деца!
Тя, мама, научи ме да премълчавам.
Грешните хора да преценявам.
Обидните думи да подминавам.
С радостни дни да продължавам!
След години се връщам пак у дома.
Научих от други, че болна била.
Целувам същата тази ръка...
която спаси ме от бедността!
Под стряхата тревожна и сама, но
благодарна на тази грижовна жена...
Трудно ще продължа по-нататък.
Събраните сълзи по нея изплаках!!!
© Мария Николова All rights reserved.
