Ненужна
Бях златна праскова на връх висок,
докосвах важно птиците в небето
сега съм просто само плод
нахапан здраво – до сърцето.
Дали във миг надолу ще политна,
изящно, меко в жълтата трева
и мравките безщумно ще се радват –
Я виж, небето пратило храна...!
Но има време, свежият вечерник
люлее ме с насмешка във дъжда,
но аз не падам - очевидно,
ще се превърна в мъничка Луна.
И пак ще грея някъде отгоре
и ще ухая само на звездите,
презряла праскова- не ме боли,
надникнах на страха в очите...
© Джулиана Кашон All rights reserved.
