... неоткраднатото стъкълце на обичта...
... неоткраднатото стъкълце на обичта...
Не вързах люлка, нито плод ожарих.
Пътечката ми вие се през бездна.
На есента огнивото ме пари.
Пилее шума вятърът... и глези ме.
Коилото разперва пръсти шарени,
на стомните по писаните гривни.
Роса събирам всяка божа заран.
И плисвам слънцено.
Върху ми щом изригне.
Прегърби се надеждата. Коруба.
И свита на клъбце, сънува свято.
Душата ми с душата ти се люби.
В зенита на изгарящото лято.
Къде е то? Изгубено и старо.
Самотен дънер с вейка причудлива.
Изнизва се животът ми. Омара.
Времето ли? Сврака е. Крадлива.
Посърва по перата ми. Бледнее.
Гори по кълновете. Сетне ги посича.
Ако ли някой ден гласът ми онемее...
Ще ти шептя с ветреца: Само теб обичам.
© Таня Георгиева All rights reserved.
