Една жена излезе.

Пристъпи прага на блок 63-ти.

Като животно диво, тя обходи своя ареал,

и в бързи крачки продължи напреде.

Печеше ярко, февруарско слънце.

Телът окичен още бе със титла тежка!

Простор за дрехи! – Простор за векове!

На май, почти, напомняше ветрецът!

Къде са, Господи, къде са?

Сълзи изригват от недоумение.

С  лутащ и безцелен поглед,

очите сякаш търсят привидение.

И баба Севда тъй и не разбра

как времето променя, но и не...

Защо на нафталин  ухае всяка нейна рутина?

Къде познатият ù свят избягал бе?

На припек ще осъмнат пак.

Два метра тел и пет-шест пусти щипки.

На баба Севда някой бе окрал

оръфаните стари дрипи!