Не се разстройвам, щом по улиците капят локвени лица, щом ме понасят над леглото ми, душат ме и ме щавят в покаятелната си подводност...
Не се отчайвам, щом под моста е останал сух чувал от спомените на отминалото лято, щом в селската покрайнина се носи миризма на недоизживяна мъдрост, тъй присъща на прокълнатия храм...
Не се раплаквам от опустялото градче на минали приятелски целувки, от чувството, което вдъхва в моя сив портрет една безумна и греховна жажда...
Тъй се раждам винаги от изгреви и залези под кухото и чуждо щастие, от бури и стенания на лунни стъклени кутии под манастири и любовни улици...
Тъй умирам някой път без отчаяние и плахост от покварена душа и плътска измет, без капка мокрост над овлажненото лице на този дом ... и пуст... ... и непонятен...
Много добре пишеш. Допада ми начина, по който интерпретираш нещата и че постигаш ритъм и динамика, без да се подчиняваш на римите. Поздравявам те за творбата!
Зад всяка дума наднича сложната ти душевност и нестандартна чувствителност.Това е най-доброто,което съм прочела досега от теб.
Поздрав(колкото и да е банално)!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.