Залепваха ми устните във твоите,
в морето мое ти пося си заливи
и пусна там дълбоко своите корени,
родили любовта - абсциса алена.
И още първия път щом ме прегърна,
сърцето ми на радости ориса
и никога не се съмнявах всъщност,
че с теб да бъда е било написано..
Но ти си толкоз нежна бяла струна,
а аз съм вече просто непотребен
и винаги, когато те целувам,
разбирам, че си толкова неземна.
© Димитър Димчев All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
