Нестигнат блян
Красотата си отива -
някак странно
безвъзвратно си отива...
И питам се, защо ли гола се яви пред мен,
ту тъжна, страстна, много дива...
Яви се от поле наболо с тръни - мълчалива.
Не знаех аз какво да я попитам
или неистово се побоях.
Защото с отговор би зашлевила
сигурността, в която
на ситен прах се разпилях.
Сред грозни сенки вечно да живееш
по дефиниция не е живот.
Сред сенките на залеза да студенееш
в последен блус със своя антиброд!
Красотата, да, навярно красотата -
единствена утеха в този свят.
И компенсация наивна за лъжата,
маскирана с божествени лица.
И ето, че последна пеперуда
на точици прехвръква тук и там...
тя цветето вълшебно е изгубила,
намерила един нестигнат блян.
© Младен Мисана All rights reserved.
