Неточен
Колко много болка причиних!
Колко много радости дарих!
Колко много плаках и се смях,
все живях във праведност и грях.
Колко сляпо все се доверявах!
Колко много и напразно вярвах!
Колко много все се отчуждавах,
давах лед, щом искаха ми пламък.
Давах огън – да стопя леда!
И какво спечелих от това?
Сякаш сетне винаги греша
и живея в вечна самота.
Сякаш все животът е рулетка –
черно и червено – не уцелвам.
Сякаш сея лете, жъна зиме,
сякаш във пустиня търся либе.
Сякаш няма юг и север –
де да ида – там става студено.
Идва суша – аз съм ведър.
Жътва е – оставам беден.
Като стар часовник развален –
ту избързвам, ту забавям...
Ала още чакам този ден,
мое Щастие... и тук оставам!
© Александър Лозанов All rights reserved.
