Нетрайно
Нима знаеш кога
се превръщаме в дъжд,
или боси слова
ще разстъпваш надлъж
по мостове от суета?
Смело строихме си замъци
с години, илюзии,
крепки тела,
нависоко сред облаци;
и мрежите плетохме
помежду нас
да не би се забравим...
Ала градежите нямат душа
и накрая пак сме изгнаници.
(Но дали го съзнаваме?)
И по земята строихме,
покрихме пръстта със цимент и асфалт,
да не можем следите да виждаме
от човешки нозе по пътеки от кал.
Ето на, не остана гора, ни трева,
които с плътта да нахраним.
Само сенки от камъни в хладна земя
пълзят по стоманени рани.
Къде ли тогава ще легнем накрая
и пепел ще слеем със пръст?
Няма да бъдем в дървото листа,
а напукани надписи в кръст.
