Невъзможен гост
НЕВЪЗМОЖЕН ГОСТ
Залязва слънцето и в клоните на ореха
навива приказно кълбо златиста свила,
нощта прихлупва шепи и в небето горе
до хоризонта тъмно кадифе разстила
и с бял конец невидима ръка бродира
върху приоблачен гергеф звезди-елмази;
търкулната по стръмното, луната спира
над стряхата, в стърнищата нагазила.
На прага сякаш някой чука – идат гости,
нощта е време за раздумка и за вино,
отдавна портичката стара не залоствам –
добре дошъл е всеки, който мине.
Днес гостът ми е мълчалив и някак тъжен,
таи се в сянката, ни дума не изрича.
О, Боже Господи, очите ли ме лъжат –
чертите му са моите черти.
На мен прилича!
Напълвам чашите, ръцете ми треперят,
присядам странно тих до младото му рамо.
Познавам го – това съм аз.
Но аз – от вчера.
На масата до мен е младостта ми!
Не си говорим – всичко знам за него,
а спомените до смъртта ни не стареят,
той беше алфа, аз пътувам към омега –
какво да си говорим, за какво да пеем?
Знам, мога стихове да му чета сред здрача
и да доливам в чашите прозрачно вино,
да се усмихвам на нощта,
през смях да плача,
да галя с пръсти отлетелите години.
Те ще долитат като птици светлооки
и ще вали над мене гълъбово време...
Не искам тъй!
Не бива тъй – жестоко е,
не гълъби – годините са бреме!
А младостта е вино – алено и лудо,
подобно топъл вишнев сок на млади устни.
Не се живее два пъти, не става чудо –
аз пих до дъно, нищо не пропуснах!
И знам – когато утре слънцето събуди
света наоколо и птиците в небето,
у мен като чудесен спомен пеперуден
усмивката на тази нощ ще свети.
На масата сред чашите ще сложа лакът
– в среднощна доба моят гост ще е заминал –
онези стихове, които четох в мрака,
ще бъдат пепел –
шепа пепел синя;
сред орехите врабче ято ще лудува,
край мен нещата ще са делнични и прости.
И аз навярно ще реша, че съм сънувал...
Не се завръща младостта.
Дори на гости!
© Валентин Чернев All rights reserved.
