Невъзможна любов
Пак лежа сама и гледам към тавана.
Сетих се за теб и мъчно ми стана.
Затова, че си студен,
затова, че не си за мен.
Как животът ме наказа,
да желая те, вместо да те мразя.
Че всяка мисъл изпълнена е със срам.
Но защо пък вина не чувствам грам?
Месеци минаха, а ти не се обаждаш,
само нея със своето внимание обграждаш.
А аз чакам ли да мине, да мине - не минава.
Сърцето тебе иска, крещи и не престава.
И гледайки към тавана, пак ще се запитам:
Докога из тези невъзможни чувства ще се скитам?
Изведнъж заспах и теб видях.
Само сънищата ми остават моето спасение.
Само в тях те срещам, мое вдъхновение.
Събудих се внезапно и вече беше сутрин.
Умирах за кафе в тази мрачна утрин.
Завъртях се в леглото и погледнах към тавана,
сетих се за теб и отново мъчно ми стана.
© Ивета Врескова All rights reserved.
