Тъжна бе луната -
безплодна буца пръст.
Тъй бе близо до земята,
а гледа я околовръст.

Все към нея вперила лице,
тя нивга гръб ѝ не обръща -
любов в космическото дефиле, 
с лунни длани нощем я прегръща.

А земята вечно се върти, 
надиплила дълбоки океани... 
Навярно те са нейните сълзи, 
които рони зарад любовта им... 

Дали пък аз не съм земята,
а ти луната си над мен -
един без друг не можем
да живеем нито ден.