Капка хлад изтича от листо
на две дървета с корени в безкрая.
Люшва се, замира, продължава
под звука от клоните метален,
вплетени отвъд и тук,
потръпват в режещото ехо.
Минута в гъста кал безплътна,
сок отровен в стволите тече
във вени мътни окрилени,
в корените им чук кове
нажеженото желязо сиво.
Полюшват се, примират в статичност,
безчувствени те плуват в кръга
затворен някъде без почва,
без хумус, без вода, без ден,
сглобен от счупените светове.
От там те клоните протягат,
вплитат се сякаш са ръце,
в стремеж вековен плод да сътворят -
изгнил, мухлясал, съсухрен, изкривен.
В сън дълбок те корените вплитат
всеки сам със себе си отделно,
невъзможност сляпа, неприкрита
соковете си да вкусят,
от горчивостта сладост да изпият.
Устрем в дъх, в шепот от метал,
капка хлад изтича от листо
и как изчезва всичко пак
в минута - гъста кал безплътна.