Нея - Не!
Нея – Не!
Ако се плисна, ей тъй – като набрало виме на самичка първескиня –
всичкото небе ще аленее. И от кърви… сто лета ще се отмива.
А как, как ми се синее, Боже! Ала синилото ти, при таквизи не дохожда.
И таз Душа, у мен се мята. И немее, а ръмжи ù се… та чак… сама се глозга.
И как ми се прощава, Боже… а не мога, ей на – връз езика ми е – също пришка,
пустата и прошка. Аха да я издишам…да се търкулне, па да ме Помаже.
Пуста памет! Пуста памет дума – че всичко е скътала. И храни се от него. Като мишка.
Себе храни, а от мен отнема – ден из ден все по е настървена.
Стотина прошки на гръкляна ми. Обесени. А дишат.
И знаеш ли, Боже – нещо под ходилата ми хрущи. Едно такова – сякаш кост се чупи.
Достойнство го наричам, а пък то… се мръщи. Може пък… човекът да сгреши, нали?
И сам…Душата си… чак в стъпалата да прокуди, да си мисли, че е жива щом пълзи…
дорде не почне, с пукот, като от кости пукот, да крещи,
че се строшава, дорде я мъчиш да прощава
на ръце – безмилостни – от нежни, превърнали се в душегуби; на сърце, кое те уверява,
че туй е… щото… като никой друг те люби.
Синее ми се, Боже, как ми се синее, но мъката, гневът, страхът, че и срамът …
с тях Синьото не иска да вирее. И само в сън – оскъден е (и него през цедило ми го даваш)
на сън съм Синя, Боже, а можеше, а можеше да бъде и на яве, но с пуста Памет
даже и Смъртта е толкоз невъзможна…
Па си думам, Боже – „До друг живот! До непонятие за Грях… до Свободата
да не знаеш, че има лек, и той е „Прошка“…
Душата си, в езичница да я „покръстиш“, па сетне –
зъб за зъб, и за рана – две! И сто бесилки за едничка, неизлекувала те прошка!
До свят подобен… нещо – между Крум… и Пагане – с богобоязън, ала да отрежеш!
И да пожертваш за Душа – сърце, но никога Душата! Нея – Не!
Спаси се, Душо! Дорде тупти сърце! Сетне? Сетне Бог… в друга клетка Свобода ще ти даде.“
Ренета Първанова
© Ренета Първанова All rights reserved.
