Незнайно как...
Потъват сенките, повлечени от мрака,
но чист е споменът, обгърнат във тъга,
морето вие, с тътена на влака,
летящ към пропастта незнайно как.
Луната заблестя на хоризонта,
проправи път сред морския простор,
а слънце осветява още фронта
и светят планините сред затвор...
Полъхва нощен бриз,
мигът отлита,
като каприз на мъничко дете,
и никой и сега не се запита,
защо за малко той да не поспре.
Нима сега е другото по-важно?
Нима и този ден е "просто ден"?
Отлита той, макар и бавно, бавно,
дали е той съвсем "обикновен"?...
И мислят те как времето си да „убият”.
Убиват го наистина – уви,
те искат нещо важно да открият,
а времето все бавно ги ломи.
Отлита този миг и ден, година,
отлита все тъй бавно цял живот,
нима живял съм, щом не съм поспирал,
за красотата в този миг – живот...
© Борислав Ангелов All rights reserved.
Удивляваш ме все повече
