Ние и Нощта
Ние и Нощта
Дойде за мен – и ме позна,
а аз заключила отдавна бях…
дойде, когато ме от друг боля,
и поемах на Лета към брега
Болка те гостих, че пости бяха –
„гък” не каза, че от нея си преситен.
Валеше вън – валеше ни в душата…
Денят, и той не спря, че бил транзитен.
Нощта се инатеше – без Любов – не ляга –
страх имала от сън – „умиране” го рече, а
в дъното на чаши, удавница Любов пищеше –
глътка мъка (и „на екс”!) я роди в обратна тяга –
Жрица, в oгнено дуенде – Любовта гореше!
Паяжините ни по кьошетата подпали
и по факел, вместо болка там постави
Тъмнината се съблече – „ще си лягам”, рече –
„Любовта не ми гасете – нека да ви свети!”
А тялото ѝ като гланц блестеше, и като стилет!
(недокосван сто лета) А имаше тъй много лед и
го трошеше – да грейне Каменното цвете*.
*Каменно цвете асоциира се с неочакваната любов
Ренета Първанова
© Ренета Първанова All rights reserved.
