Нима?
Доде живеем в гъстата мъгла, в която Господ тъй не ни целуна,
нима захвърли старата лула? – огнивото, пунгията с тютюна,
нима във гардероба си ската и сетната си вехта бяла риза? –
и зачерта с най-тежката черта живота, който тихо се изниза,
нима заряза летните кънки? – и светлите девойчици из парка,
и спряха да ти идат отръки несръчните ти стихове без мярка? –
нима и ти ще отлетиш от тук? – така далеч от гърбавите иви,
подир ятата прелетни на юг, там – дето всички хора са щастливи,
нима ще се въртиш – изкъртен пън, в писателските твои късни доби? –
и ще се връщаш само в своя сън във свят, реден от Господа за обич,
нима ще станеш пак на шепа кал? И утрешните дни какво ти носят?
Живял ли съм, или не съм живял? – простете, но това е то – Въпросът.
© Валери Станков All rights reserved.
