НИЩО НЕ СТОРИХ...НАРОЧНО
Колко
много лета...
Живях като мост.
Спокойно другите
през реката да минат.
Бях оня дълго чакан бряг.
и белият му кораб
с големите платна...
Където птиците уморени
се завръщат, да спят.
Господарка бях на всяка
нощ... И лесно
скривах всякаква
жестокост...
/Ония
живи въглени,
свистят,
заливах ли ги със вода
студена.../
Можех и разкъсвах
пазвата
на новия ден…
Че
утрото казват... Мъдрее.
И разтворях ръце,
и можех да пея... Да пея.
Дали бях права?
Дали?...
Нищо не сторих нарочно.
Нищичко даже случайно.
Река бях и мост,
за другите- бряг
Пълна до горе преливах.
Сега...
Дърво с обелен дънер.
Като
самотен пътник,
приседнал преди тръгване.
Колко много лета!
Много лета. Като прашинки
леко се реят сега...
И търсят път към небето.
© Веска Алексиева All rights reserved.
