Зашумява кръвта ми във белите вени,
побелели навярно с годините
и прескачат ума ми кресливи дилеми,
не на зелено преминали.
И тесен ми става светът, и е душно
под толкова ниското скучно небе.
Децата стоят под прозореца ми и слушат
поредния ми автодиалог на колене.
И питам огледалото защо ми е скучно –
то ми обръща лице и се превръща в стена –
остаряла съм, без да опитам да сбъдна
нито една своя детска мечта.