Зашумява кръвта ми във белите вени,
побелели навярно с годините
и прескачат ума ми кресливи дилеми,
не на зелено преминали.
И тесен ми става светът, и е душно
под толкова ниското скучно небе.
Децата стоят под прозореца ми и слушат
поредния ми автодиалог на колене.
И питам огледалото защо ми е скучно –
то ми обръща лице и се превръща в стена –
остаряла съм, без да опитам да сбъдна
нито една своя детска мечта.
© Румяна Славкова All rights reserved.
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
