Перлената гъсеница хапваше

от аметистовото листо на дървото на живота,

хапваше и доволно потриваше малахитеното си коремче.

Рубинената й усмивка засенчваше

дори златното тяло на изгряващото слънце,

а понякога дори отразяваше

платинената тъга на луната.

Беше една от перлите на живота,

поредната – за някои последната,

месец “Някой”,

в който хората разхождаха каишките на кучетата си по паважа,

небрежно прескачащи

скупчените на огромни грамади студено-сиви облаци.

- Студено е! – каза черепът с малка дупка на челото,

“Студено е” - помисли си черепът без долна челюст,

От студ потрепери и черепът с черна шапка,

от студ тресеше се дори земята.

Седефената раковина пи една солена вода

и продължи разказа си:

Перлената гъсеница дояде

аметистовото листо на дървото на живота.

Малахитеното й коремче приличаше на малка

стъклена топка.

Рубинената й усмивка отдавна беше засенчила слънцето

и сега нежно отразяваше платинената тъга на луната.

Отиваше си още една от перлите на живота,

поредната – за някои последната.

Месец “Някой”,

в който оцелелите разхождат кучетата си,

неизбежно прескачащи

скупчените на огромни грамади студено-сиви облаци.

-Студено е! - каза черепът с малка дупка на челото.

“Студено е” - помисли си черепът без долна челюст.

От студ потрепери и черепът с черна шапка.

От студ тресеше се дори земята.