Но
Перлената гъсеница хапваше
от аметистовото листо на дървото на живота,
хапваше и доволно потриваше малахитеното си коремче.
Рубинената й усмивка засенчваше
дори златното тяло на изгряващото слънце,
а понякога дори отразяваше
платинената тъга на луната.
Беше една от перлите на живота,
поредната – за някои последната,
месец “Някой”,
в който хората разхождаха каишките на кучетата си по паважа,
небрежно прескачащи
скупчените на огромни грамади студено-сиви облаци.
- Студено е! – каза черепът с малка дупка на челото,
“Студено е” - помисли си черепът без долна челюст,
От студ потрепери и черепът с черна шапка,
от студ тресеше се дори земята.
Седефената раковина пи една солена вода
и продължи разказа си:
Перлената гъсеница дояде
аметистовото листо на дървото на живота.
Малахитеното й коремче приличаше на малка
стъклена топка.
Рубинената й усмивка отдавна беше засенчила слънцето
и сега нежно отразяваше платинената тъга на луната.
Отиваше си още една от перлите на живота,
поредната – за някои последната.
Месец “Някой”,
в който оцелелите разхождат кучетата си,
неизбежно прескачащи
скупчените на огромни грамади студено-сиви облаци.
-Студено е! - каза черепът с малка дупка на челото.
“Студено е” - помисли си черепът без долна челюст.
От студ потрепери и черепът с черна шапка.
От студ тресеше се дори земята.
© Петър Станев All rights reserved.
