Но ме няма, но ме няма...
Залезът рисува сенки
по стените на дома ти.
Риторична, тишината,
ти напомня пак за мене.
Пада вечер. Като камък
спуска тежкото си тяло.
А в постелята ти тясна
празно е, щом пак ме няма.
Самотата се разлива
в изтъните ти вени
и без мене, и без мене,
е повехнало и сиво.
Разпокъсан е устоят
на това, което беше.
Бях отритната и грешна,
ала бях докрая твоя.
Но ме няма, но ме няма...
Само споменът те дращи -
минало и настояще -
разтрошена диаграма.
И понеже ме отпрати,
в плен на кухите стремежи,
няма днес за нас надежда.
Тръгнах вече.
Съвестта ти.
© Миглена Миткова All rights reserved.
