Завиваш я, но тя е будна
и мъжкия ти профил гледа скришно,
очаква те с притихнала възбуда
и й е някак нежно, романтично.
Не иска тя върху себе си завивка,
а ръцете ти - силни и красиви,
по лицата ви промъква се усмивка,
а нощта е като теменужка синя.
И очите ви са пролетни мъгли,
и те отнасят всичките ви мисли,
а устните - препълнени реки,
отвеждат ви към облаците чисти.
Луната блещука си сама,
завижда тя на ваште очертания.
След цяла вечност така и не разбра,
че този свят създаден е за двама.
© Вяра Николова All rights reserved.