Нощта, в която Есента си отива...
Нощта, в която Есента си отива...
В алеите оранжеви на Залеза
със дъх на Вечност спуска се Нощта,
поспира малко, с Вятъра приказва
и пръсва: нежност, нега и тъга...
Отдавна лудо влюбена в Луната,
във Вятъра и в звездният разкош
със тихи стъпки тръгва по Земята:
най-топлата за тази Есен нощ...
Прогнозата безмилостно предрича
да луднат утре хали изведнъж
и закъснели мълнии да тичат
подобно хрътки в рукналия дъжд.
И зная, че нощта ще е последна,
отива си сега и Есента:
ненужна, нежелана, непотребна
с увяхналата вече красота...
А Вятърът, едва раздвижен, гали
дъхът му още е със летен хлад,
но тъй приятен, ласкав той едва ли
е бил дори във времето назад...
Над нас извайва образи неземни
от облаци и лунна светлина
(о, Вятърът вълшебник е и гений!)
и с гордост ги понася из нощта...
Щурци обезумяли и безсънни
ще пеят, сякаш за последно, пак-
ще пеят тъжно докато се съмне
във есенният лунен полумрак...
... Тъжим за Есента сега, защото
си тръгва тя прегърнала Нощта:
да помълчим, да споменем доброто,
което със любов ни завеща!...
... А върху уморените ресници
танцуват лунни, палави лъчи
и с тях долитат сънища за птици
отлитнали... Забравени почти...
20.09.2012.
Коста Качев
© Коста Качев All rights reserved.
