Бяхме някога момчетата, които
живееха с Битълс и надежди,
изнизваха се дните със Щурците
безоблачно и някак си небрежно.
Момичетата, стройни и красиви,
а пейките на парковете - скрити.
С рефрен на Кеца "Спри, не си отивай",
живееха и гаснеха мечтите.
Течеше Дунав, бавно, благородно,
изчезваха приятелите, като дни.
Васко пееше поредно - "Сбогом, сбогом..."
а Лилето запя - "Осъдени души". ...