Не случих на време,
не случих на век.
Живея със бреме,
но съм си човек.
Живота ми къпан
във мъки и зор.
Сърцето ми - тъпан,
край мене е мор.
Ръката ми - мека,
душата ми - вик.
Пристъпвам полека
в отрязък безлик.
Във век на упадък,
във век на борба
лежи във припадък
и мойта съдба.
Живота е сякаш
изпуснат експрес.
И ставаш, и клякаш
в обратен прогрес.
Светът се раздира
и май, че е луд.
Морала сервира
на нов Холивуд.
© Никола Апостолов All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
