Някога, някога...
Есенната нощ бе тиха, пълнолунна,
щурците нежно свиреха навън,
тогаз девойка мила ме целуна,
като в магичен и вълшебен сън.
Аз също с целувка отговорих,
изпивах с устни нейните очи,
душата своя аз разтворих,
в онази нощ, под лунните лъчи!
И ето, в миг птиците запяха,
а как бе дивна тази песен,
в целувка устните ни пак се сляха,
в нощта далечна на онази есен!
По девойката дълги години копнях,
молих се Богу за чудо със песен
и ето, девойката отново видях,
но бе в началото на нашата есен…
© Марин Маринов All rights reserved.
