Някога в Пасифика

Някога в Пасифика

1.Утро:

Все тая безтегловност на Душата,

с която тя над Утрото лети

и се разтваря тук, из необята...

Над  Океана...  В тия ширини...

Звездите на нощта над мен залязват.

И тъжно си отиват...До една...

Денят ги крие в нежната си пазва...

Играе риба в сънната вода...

А въздухът сега на водорасли

упойващият носи аромат

и бавно над Света Нощта угасва...

И  тайнственият й, тревожен Свят...

И само още Вятърът го няма

във тая утрин странно закъснял-

да мине като дъх и морска пяна

да смеси пак със разтопен метал...

Над Океана сенки не играят

и само Утринната светлина

с вълните се надбягва до Безкрая...

...И все така: вълна подир вълна...

В играта те умора не познават

и гонят се до първите зари...

...Изгрява Слънцето... И тихо става:

замира и Стихията дори...

....А Красотата спряла мълчаливо

стаеното величие следи...

И лесно е човек във перспектива

Живота си с Мечта да подмени !..

2. Вечер:

Смрачи се...Първите звезди

потръпнаха на синевата...

Със Вятър в светлите коси

изгря  усмихната Луната...

И малки скачащи вълни

подгонени от светлините

подобно палави луни

се заиграха по водите...

Една от тях се залюля

и с аромат на водорасли,

и на безкрайност ме заля

във настроение прекрасно...

А Вятърът насам-натам,

мотаейки се по вълните

на стихналия Океан,

нощта посрещаше сърдито...

От светналите небеса

дойдоха постижимо лесни

очакваните чудеса:

и бивали, и неизвестни...

То бе сурова Красота:

Луна, звезди, вълни, Безбрежност...

Обожествена Самота!..

Стихия  обладана  с нежност...

....Но заболя ме, че съм сам

в оная много лунна вечер,

във светещият Океан

и плискаща край мене Вечност,

та  друга нощ си пожелах

с  носталгия към хоризонта:

мъчително бе, но успях

Живот забравен...

                    ...да си спомня!...

 Някога в

Пасифика         

д-р Коста Качев